Роберто Кавали решава да умре

25 юни 2019 11:58   1989 прочита


Най-италианският от всички италиански дизайнери – Роберто Кавали – навърши 78 години. Скрит зад тъмните си очила, в компанията на красиви жени и с неизменната пура в ръка. Да, не е сред най-богатите дизайнери – само половин милиард е състоянието му, прекалява с ботокса и видът му често създава убеждението, че прекалява и с кокаина. А и упорито отказва да промени стила си, леко вулгарен според минималистите, изграден върху комбинации от ярки цветове, едри бижута, анималистични принтове и много ликра. Но е личност, каквато световната мода не познава.

С буйната си флорентинска кръв, с бурния си живот на мъж с лъвско сърце, Кавали е опитал всичко, което животът му е предложил – страстни любовни истории, бързи коли и яхти, възход и падение. Към възхода, славата и парите той впрочем никога не се е стремил. Става дизайнер, защото иска да бъде художник като дядо си. И първи въвежда в модата принтове върху кожа, рисувани джинси, анималистични рисунки и върху строго официални дрехи. Пътува по цял свят, жаден за впечатления и открития. Има пет деца от две жени, втората от които е подгласничка на Мис Вселена – Ева Дюрингер (1997 г.). Пристрастен към адреналина, сам кара винаги свръхбързите си ферарита, сам пилотира хеликоптера си, а на смелостта му в океана с моторната му яхта могат да завидят много мореплаватели. Бързо се пали и кипва, ругае, а после се извинява и слага света в краката на обидения. Говори свободно пет езика, има приятелство без куртоазия с много световни звезди. И най-важното – създаде мода за дръзки и сексапилни жени, защото според него това е важното за един дизайнер – да облече така жената, че на един мъж да му се иска веднага да я съблече.

Роберто Кавали разкрива своята душа в автобиографичната си книга „Просто аз“, която е удоволствие да прочетеш – на места е романтична драма, другаде преминава в чиклит, на места е истински екшън. А това, което свързва отделните истории в нея, е любовта.

Преди да прочетете откъса от книгата му, в която той описва как се е опитал да се самоубие, още малко пояснения за любовния живот на Кавали. През 1964 г., на 24, Кавали се жени за Силванела Джовани, студентка като него в Академията по изкуствата във Флоренция. Отгледана от банков чиновник, работещ твърдо до 5 часа следобед, Силванела не разбира как съпругът й може да вложи всичките си средства в ателие и да прави денонощно експерименти с печат и рисунки върху кожа, които не му носят пари, как може да изчезва с дни, за да пътува и рисува, за да се „вдъхновява“. Тя смята заниманията му за безсмислени. Раждат им се две деца, а след 10 години се развеждат. Някъде там, около развода, започва и връзката му с Хава, модел и ортодоксална еврейка. Това е и периодът, в който Кавали бере първите плодове на труда си и естествено, си купува бяло ферари, за да пътува до Сен Тропе, където току-що е открил бутик, а срещу бутика е закотвена 12-метровата му яхта. Покрай пътуванията му до Париж, където представя колекциите си, и Ню Йорк, където прави грандиозен бутик в стил Кавали, разбира, че Хава е заминала за Израел и няма намерение да се връща. Безумно влюбен, той не може да я изхвърли от мислите и сърцето си и изпада във все по-дълбока депресия. И един ден решава да се самоубие в компанията на класическа музика, домашното си куче Вълк и маймунката Чита. Ето я историята:

„Постепенно изпадах в дълбока депресия. Навярно не ставаше дума само за Хава или за страх от самота. Музиката на Шопен ме отнасяше в някакви облачни светове! В главата ми се рояха множество най-различни мисли. Моето кредо да довеждам всичко докрай ме караше да се чувствам господар на живота си. Веднага се хвърлях с всички сили, щом изникнеше проблем. Защо сега се чувствах победен и неспособен да се изправя на крака?

Въобще не можех да си представя, че разликата между две религии може така рязко да промени живота ми. Тази мисъл ме лишаваше от желание да живея. Или моите похождения на планетата Земя вече наближаваха края си и аз се бях изморил прекалено, за да започна нещо ново? Всъщност бях съвършено обезсилен и не можех да приема несправедливостите, чието бреме човечеството влачи от векове, но все пак се бори с тях. Може би Богу беше угодно да ме подложи на такова изпитание? Забелязах, че всичко, за което мислех, беше по-голямо и по-силно от мен.

Постепенно изпих цяла бутилка уиски. Застлах матрак на пода в кухнята. И си спомних, че някъде имам приспивателно. Не броях капките, както обикновено правех, а наведнъж изпих половината флакон, налях малко и на Вълк; исках той да дойде заедно с мен на това дълго пътешествие. Четири капки за Чита, която веднага заспа направо в ръцете ми, като стискаше моята длан. Легнах върху матрака, който бях поставил под масата, и включих всички дюзи на газовата печка. Ето всичко, помислих, докато вдъхвах обгръщащата ме рязка и характерна миризма, а силите вече започнаха да ме напускат. Бях в състояние на блажено безгрижие, граничещо с удоволствие. В главата ми се мяркаха парчета от мисли, ръката на Чита беше съвсем безжизнена, а Вълк сякаш съвсем не дишаше; харесваше ми да чувствам как се пренасям в света на мечтите – аз летях някъде далеч-далеч.

Посред нощ отворих очи. Беше ме събудил шумен плясък на криле. Нищо, или почти нищо не помнех от това, което се беше случило снощи. Бях сам, абсолютно замаян от приспивателното и газта, като постепенно идвах в съзнание. Олюлявайки се в пълна тъмнина, започнах да търся стаята си и се спънах във Вълк, който скочи и тръгна подире ми.

Докато минавах през хола, звукът на пляскащи криле придоби форма. Пред очите ми се появи огромна бяла птица, абсолютно бяла; тя летеше в кръгове из стаята в търсене на отворен прозорец, през който явно беше долетяла. Невероятно зрелище! Огромна красива птица с разперени криле. Нищо не разбирах. За няколко мига спрях, после, сякаш в мъгла, докретах до леглото.

Събуди ме чукане по вратата – беше икономката ми Тоска:

– Господин Роберто, време е да ставате! За съжаление, не можах да ви приготвя закуска. Заради някаква авария по цялата улица „Фортини“ са изключили газта!

Отворих очи. Няколко секунди да си спомня всичко. Господи, къде е Вълк? Видях, че се е свил на кълбо при мен. Аз съм жив! Аз все още спя, беше ми се присънила огромна бяла птица; навярно е можело да умра.

Защо се опитах да се самоубия? Не можех да отговоря на този въпрос. Станах. Студеният душ ме върна към живота. Преди да изляза, попитах Тоска дали е видяла бяла птица. Тя ме погледна въпросително, но не каза нищо. Навярно все пак това беше сън или чисто и просто птицата беше излетяла през отворения прозорец, през който бе влязла.

Прекарах чудесен ден, творческата ми енергия бликаше като извор. Завърнах се късно вечерта. Образът на бялата птица все не излизаше от ума ми. Помислих и за газовата авария на улица „Фортини“. Точно същата нощ, когато бях решил да тръгна към оня свят. Явно Бог имаше други планове за мен!

И все пак бях сигурен, че съм видял бялата птица. Започнах да търся в хола, поглеждах зад мебелите, във всеки ъгъл – и я намерих! Беше зад голяма керамична ваза, цялата накокошинена. Оказа се доста по-малка, отколкото ми се беше сторило през нощта, просто размахът на крилете й беше над метър и половина. Затова ми се беше сторила огромна.

В килера имах голяма клетка за папагал. Извадих я, намерих и покривало. Бялата птица не помръдваше и едва дишаше, беше уплашена. Хвърлих върху нея покривалото, за да не може да излети или да ме клъвне, и бързо я вкарах в клетката. Тя започна да се удря в решетката и явно беше много разсърдена. Не рискувах да пъхна ръка в клетката, макар много да ми се искаше да я погладя, както винаги правех с моите папагали.

На другия ден я отнесох в зоомагазин, за да узная каква точно е и как да я храня. Казаха ми, че това е бял бухал, много рядка птица, особено за Тоскана. Продавачът ме помоли да му я продам за добра цена. Той искаше да я използва за лов, но моите деца, Кристияна и Томазо, ме чакаха с нетърпение в Кастильончело, за да се върна и да им разкажа що за птица е това. Предупредих ги, че ще им занеса изненада: огромна бяла птица, които ние заедно ще пуснем на свобода.“

Ето още един откъс от автобиографичната книга, която започва с разтърсващото убийство на баща му. Роберто е 4-годишен, когато войници от окупационната армия на Хитлер нахлуват в дома им в тосканското селце Кастелнуово по време на обяда и отвеждат баща му, инженер в мините. По-късно той е разстрелян в центъра на селото заедно със стотици други мъже. Селото е опожарено и Кавали заминава с майка си и сестра си за Флоренция в къщата на дядо си. Гладът и ужасът на войната са се запечатали в съзнанието му, заедно с красивата огнена диря на бомбардировачите в небето, на които малкият се възхищава тайно от майка си. Всъщност първата жена, в която е влюбен Роберто, е майка му Марчела. Тя огрява света му с чаровната си усмивка и безусловната си подкрепа, не му натяква, че заеква и че не може да завърши училище, а умението й да превърне и най-скромното облекло в красива и запомняща се дреха със сигурност е вдъхновявало бъдещия дизайнер. 

В книгата си Кавали признава, че преди всяко ревю изпитва толкова силен страх, че понякога се свива в някой ъгъл и плаче. 
Не защото се страхува от неуспеха. Просто в него още живее онова плахо заекващо момче, което очаква светът да го хареса и приеме такова, каквото е. 

„Започнах кариерата си на дизайнер, сякаш стъпвах на пръсти. Страхувах се и не се бутах напред. Бях прекалено скромен и неуверен в себе си, ужасно се боях да давам интервюта. Първите дни едва-едва говорех, гласът ми трепереше, сякаш не искаше да звучи. След две-три минути се чувствах по-добре, а след още пет вече не можех да спра да говоря. Обикновено, за да разведря донякъде обстановката, моите първи думи бяха:

 

– Много съм развълнуван! Свикнал съм да говоря само чрез моите рокли.

Сега бе дошъл успехът и не само дошъл – а и се беше закрепил. Може би благодарение на моето силно желание.

Именно това исках да внуша на нашата младеж: ако твърдо, решително и упорито се стремиш към нещо, непременно ще го постигнеш. Главното е да възприемаш живота с лекота, но конструктивна лекота, защото животът е приключение и естествено, трябва да го приемаш с усмивка. Ето защо понякога казвам, че моите необикновено грациозни рокли трябва да предизвикват радост, нещо повече: длъжни са да помагат на хората да се усмихват...

Сега съм вече друг. Съвсем друг. Навярно прекалено много съм се променил. Защо „прекалено“? Защото да изпитваш страх значи да изпитваш емоции, а голямата самоувереност и вярата в себе си, които вече са ме завладели, ме правят по-студен.

Накратко казано: харесвам се повече такъв, какъвто бях някога – когато постоянно се боях да не би да не се окажа на необходимата висота.

С идването на успеха загубих много неща. Загубих част от свободата си, част от моята естественост. Дори когато с всички сили се опитвам да бъда обикновен, да остана онова момче от покрайнините на Флоренция, което играеше футбол с парцалена топка и хич не обичаше да се мие.“ /eva.bg


Още за: Още от: Мода

Принтирай статия
0 коментара


Вашият коментар

ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар
Име
Коментар




Въведете кода от картинката