Д-р Цветеслава Гълъбова: И психично болните, и психиатрите у нас са на произвола на съдбата

- Г-жо Гълъбова, имаме чувството, че е пълно с луди около нас. Във всеки блок, във всеки квартал, във всяко село или малък град има някой безумец, който не си взема хапчетата, тормози хората и ги плаши. Вие съобщихте неотдавна, че има 70 000 болни в шизофрения в 7-милионна България! Това много ли е, или е малко?

- Заболяемостта от шизофрения в цял свят е около 1% - един на всеки сто души боледува. Ние не сме с по-болна психика от гражданите в други държави. Но по-лошо си гледаме пациентите в психиатриите и извън тях. Затова ги виждаме в окаян вид по улиците - принудени на просят, да бъркат в кофи за боклук. У нас няма дневни центрове като в цивилизованите държави.

Там пациентите с шизофрения, биполярни разстройства и деменции са обгрижвани от терапевти и психолози. Те полагат труд под формата на занимателна терапия, ако могат, а вечер се прибират у дома, където близките им полагат грижи за тях - за приемането на медикаменти, храненето им и т.н. А у нас какво става? Шизофреникът е самотен или сутрин родителите му отиват на работа. Него не го искат работодателите, макар да е физически здрав. Той е свободен да прави каквото си иска, скита по улиците и като не си пие лекарствата, поведението му е непредвидимо.

- Ама че свобода! Научихме в съда ужасяващи подробности за двойното убийство, което извърши психично болният Кристиян. Нарязал майка си, забил точило в окото на дядо си, включил духалка и загрявал телата им, за да се взривят... Съдията заяви, че се лекувал през 2008 г. в Курило при вас, но нищо друго не се знаело, тъй като нямало регистър на шизофрениците у нас.

- Да, няма регистър и това е беда. Имаше до 1991 г., когато всички психичноболни задължително се диспансеризираха и това беше обвързано с отпускането на безплатни медикаменти за тях. След 2000 г., когато влезе в сила законът за здравното осигуряване и изписването на медикаменти се обвързва със здравноосигурителния статус, информационната система трябваше да се замени с по-съвременна. Но това не стана. И сега никой няма представа психиатричните пациенти кой ги лекува, кога и как. Всички лечебни заведения си имат регистри, но те не са свързани помежду си. Така че аз също не знам дали Кристиян се е лекувал и другаде, освен при нас, и как се е развила болестта му след това.

- А какво пречи да се направи регистър? Сигурно не е толкова трудно, колкото да се регистрират фантомни партии и фирми?

- Не е трудно. Но има силна съпротива срещу създаването му. Аргументът е, че с него се нарушават правата на психично болните, защото всеки можел да злоупотреби с данните му. Аз не го приемам. Смятам, че в днешно време има начин да се защити и тази, както всяка друга информационна система. Без нея ние не разполагаме с достоверна информация, на базата на която да се планират здравните разходи за психиатричните болести. А те са много големи.

- Ако става дума за много пари, нежеланието за регистър става обяснимо.

- Скъпа болест е шизофренията. Тя започва в ранна възраст, между 18 и 30 години, и води до инвалидизация. Ние извънболнична грижа за нея нямаме. Но имаме отлични психиатри и медикаментозна помощ - лекарства, които за здравноосигурените пациенти се поемат от здравната каса. Под предтекст, че има много здравно неосигурени, ние нямаме клинични пътеки. Но никой не може да отговори на въпроса колко са те. Ако имаме единна информационна система, ще можем да направим анализи, да предвиждаме здравните разходи. А то ще доведе до подобряване на условията в психиатричните стационари.

- Говорите за лудниците, нали така? Защо лудите се страхуват от тях? Чухте ли за онзи, който се хвърли от ІV етаж на Софийския районен съд, след като съдиите го пратиха там?

- Да. Има четири вида лечебни заведения за психиатрична помощ у нас: 12 държавни психиатрични болници, 12 центъра за психично здраве, 9 университетски психиатрични клиники и 22 психиатрични отделения към многопрофилните болници. Да оставим това, че някои са търговски дружества, други не, заплатите на лекарите са различни и възникват конфликти... Психиатричните легла в България са около 4500 - 10% от всички. Това е много, но не е повод за гордост. В съвременния свят нашите пациенти не трябва да лежат под ключ в леглата. Още повече че психиатриите, с изключение на новата в Пазарджик, не са приятно място за пребиваване. Тази в Карлуково е строена преди 100 години. Тогава и у нас, и по света концепцията е била да се изолират болните в нова среда и психиатриите са били места за изолация - далеч от градове и села, в бивши манастири, затвори и т.н. Днес говорим за деинституционализация, за интегриране на болните между психичноздравите хора. Но у нас това са приказки само. А материалната нищета е реална.

- Някой беше казал, че цивилизованите държави си личат по приютите - за сираци и за луди.

- Психично болните са хора като нас. Не бива да забравяме, че всеки от нас може да стане като тях. Бихме ли искали ние на тяхно място да живеем в мизерия и изолация?

- Един домоуправител разказа вчера, че имало между живущите във входа човек, който смятал, че съседите го обгазяват. За отмъщение удрял с чук по парното, по цяла нощ не можели да спят. Какъв е редът за принудително лечение на този човек, пита домоуправителят. Той ще разболее всички нас!

- Настаняването на лечение против волята на пациента е регламентирано в глава 6 на Закона за здравето. Когато той не желае да се лекува, а е опасен за себе си и околните срещу него, трябва да се подаде жалба в районната прокуратура, която образува производство по член 157 от НК и го внася в съда, защото става дума за лишаване от свобода. Съседът може и по спешност, с линейка и полиция да бъде настанен в най-близкото лечебно заведение (по чл. 154), ако създава пряка опасност или инцидент. До 24 часа лекарите трябва да уведомят близките му, а до 48 часа, ако не се получи съгласие за лечение от негова страна, трябва да се уведоми съдът. Ако опасността, свързана с неговото поведение, продължава, се образува производство за задължително лечение по Закона за здравето. То е различно настаняването за принудителното лечение по чл. 89 от Наказателния кодекс, което се налага след извършване на престъпление.

- А когато такъв тежко болен човек излезе от лечебното заведение? Какво се случва навън с него?

- Това е проблемът. Той може да е самотник, а може и да не е. Но едно семейство, макар и любящо, няма капацитет да контролира този човек години наред. В други държави той отива в дневните центрове и там го поема армия от социални работници, психолози и терапевти. Ние имахме една програма за психично здраве, която предвиждаше през 2004-2012 г. така да стане и у нас. Но нищо не се направи.

- Съдът изпрати Кристиян в ловешката психиатрична клиника, където настаняват престъпниците като него под охрана. Но съседите му питат отсега: Колко ще остане там?

- Разбирам. Хората ги е страх. Кристиян в Ловеч ще бъде настанен за освидетелстване, а после за принудително лечение по Наказателния кодекс (НК). На всеки 6 месеца по експертиза, изготвена от колегите там, съдът ще преценява дали поведението му още представлява опасност. Понякога пациенти като Кристиян прекарват в ловешката клиника 3-4 години. После може да бъде настанен в обикновено психоневрологично заведение като нашето. Въпросът е какво ще стане с него след това? За него навън няма кой да се грижи. Затова той най-вероятно ще остане цял живот в психиатрия. Няма да е единичен случай. Поне сто са в психиатричните болници. Ние имаме такъв пациент сега. Убил съпругата си преди 20 години и оттогава живее при нас, дъщерите му не го желаят. В ЕС се канят да премахнат доживотната присъда без замяна, а такива хора са по-зле от тях.

- Но това са престъпници! Умопомрачени! Не се ли боите от тях?

- Не. И моите колеги не се боят. За човек, избрал да стане психиатър и да остане такъв, въпреки условията на работа у нас, професията е призвание. По принцип е страшно, няма да отрека. В 12-те психиатрични болници няма охрана. А инциденти стават.

- Колегите ви от Бърза помощ лекуват психично здрави, а неведнъж са бити, замеряни с камъни. Какво остава за вас?

- Преди 15 години получавахме по 3 лв. на месец за опасен труд. Слава Богу, че ги махнаха. Беше унизително. Сега обаче нямаме никакви стимули. Заплатите ни са срамно ниски! Лекар със специалност, началник на отделение с 30 години трудов стаж получава 950 лв., медицинската сестра - 580, санитарката - минимална работна заплата. Нямаме допълнително заплащане от никакъв вид - нито клинични пътеки, нито дежурства.

- Поради ниското заплащане и лошите условия за работа страдаме от липса на персонал. Няма как да го подбираме. Той застарява. Средната възраст на сестрите при нас е 57 години, на лекарите - 50.

- Много млади психиатри напуснаха България. Там започват с 4000 евро заплата.

- Природно чудо е, че има хора като вас, които продължават да работят в психиатриите.

Скоро ще останем съвсем без лекари. Драматично е положението. Чудо е, че се случват толкова малко инциденти. Миналата година един пациент уби друг. Аз какво да направя? По медицинския стандарт трябва да имам две сестри и двама санитари на смяна за отделение от 30 легла. Това е непростимо малко, а ние не изпълняваме и стандарта. Имаме от години незаети щатове - 5 лекарски и 13 сестрински. 25% от колегите са трудоустроени, хронично болни хора. Една сестра получи инсулт, докато беше сама на нощно дежурство... Защо бил скочил пациентът от ІV етаж на съда? Ще скочи, ами. Ние трябва да осигурим за всеки пациент придружител. А как да го осигуря, като имаме 7-8 дела в съда? Къде да намеря 7-8 придружители? Оставени сме на произвола на съдбата - и психично болни, и психиатри.

- Социалните работници не ви ли помагат?

- Имаме мълчалив отказ от настаняване в социални заведения на пациенти, които нямат близки, или те не ги искат. Ето ви фрапантен случай: една жена живее при нас. Поставена е под запрещение. Баща й отказва да й стане настойник. По закон трябва да се образува настойнически съвет от кмета на район „Триадица“. И то незабавно. Тя има пенсия, но няма достъп до парите си, защото няма лична карта, може да си я получи само от настойник. Осем месеца кметът на тоя район не намира време да създаде съвет за целта. И се налага жената да проси, за да си купи от лавката кафе и цигари. Всеки ден идва в моя кабинет и казва: „Моля ти се, лелче, дай ми малко парички да си купя кафе.“ Това е унижение! Водим лични борби за всеки такъв човек! Щом настанят при нас някой от болните, които ровят по кофите или участват в инциденти, социалните считат, че проблемът е решен.

- Сякаш психиатриите са кофи за боклук, където хвърлят хората, които пречат?!

- Да, пречат, защото са грозни и понякога създават опасни ситуации. Но не е вярно, че психично болните са винаги опасни. Изследване на съдебния психиатър доц. Велинов сочи, че едва 6% от тях извършват противоправни деяния, а едва 3% са тежки - убийства, опити за убийства, изнасилвания. Другите са дребни кражби, хулиганства, които те извършват, защото обществото се е отказало от тях. Разградихме старата система на диспансеризация. Добре, аз бях против да се вадят бележки, че не се водиш на отчет, когато тръгнеш да учиш, да се жениш... Но нищо добро не изградихме след разграждането!

- А не мислите ли, че би било добре някои политици да си вадят бележки, че не са шизофреници? Защото те живеят в две реалности - нашата и тяхната, от която струи благодат.

- Да! Така е! Много политици живеят в паралелен свят, който няма нищо общо с нашия. И не е чудно, че решенията им са неадекватни. Битието определя съзнанието. Колкото и да отричаме диалектическия материализъм, това е факт.

Нашият гост

Цветеслава Гълъбова е родена на 13 септември 1966 г. в София. Завършила е медицина в Софийския медицински университет и бизнес администрация в УНСС (2006 г.). Започва работа в Първа градска болница. От 1994 г. практикува в специализираната болница по психиатрия „Св. Иван Рилски“, чийто директор е от 2009 Източник : Труд