Плачеща майка изоставила, но не забравила рожбата си: Оставих детето си преди 18 г., няма ден да не мисля за него

"Аз изоставих детето си. Може да ме осъждате, да ме обвинявате, да ме целите с камъни дори, но няма да можете да ме нараните повече, отколкото сама се нараних, да ме накажете достатъчно, колкото вярвам, че заслужавам."

Това са думите на една жена, израсла в малък град, забременяла рано и притисната от роднини и обстоятелства да даде детето си за осиновяване.

По закон тя няма възможност да го търси, затова и не разкрива коя е всъщност. Разказва историята си, защото смята, че именно биологичните родители отнасят най-много негативи от всички, участващи в процеса осиновяване. Тя просто иска да покаже, че тези майки не са някакви чудовища, които безсърдечно оставят децата и никога повече не мислят за тях, а напротив - че са жени, които в много от случаите нямат избор или нямат смелост за различен избор.

Общото между тях е, че те никога не забравят децата си

„Мога да ви разкажа колко трудно ми е било, как родителите са ме накарали да взема ужасно решение, как обществото ме е принудило, как съм станала жертва на кривите нрави в един малък град - казва жената. - Мога да ви разкажа как съм се влюбила в красавеца на училището и съм забременяла едва на 16 години, как той първоначално ми каза да не се притеснявам, но после бързо забрави не само чувствата си, но и самата мен, как е било прекалено късно за аборт, как съм нямала избор, как съм се чувствала съвсем сама в целия свят, как не съм осъзнавала какво правя... Мога да изтъкна хиляди оправдания, но истината е, че дълбоко в себе си знам, че за мен няма прошка, няма милост, няма смекчаващи вината обстоятелства. Защото с тази вина живея вече 17, почти 18 години.

Синът ми би трябвало тази година да стане на 18... ако е жив и здрав. Дано да е!

В някои страни на осиновените, когато достигнат до пълнолетие, им дават досие с информация за биологичните им родители, за майка им, тоест за тази, която ги е родила, защото не съм сигурна дали жени като мен имат право да се нарекат майки. И когато децата им станат на 18, те знаят, че има шанс да бъдат потърсени, получават поне малко надежда, някаква светлина в безкрайния тунел.