20-годишните спрягат глагола „мотам се"

Лицемерно е да се чудим как така новата генерация го е ударила на живот и не ще да учи и да работи. Маса тийнейджъри, заедно с батковците и каките над 20, живеят в безгрижна летаргия и освен тъпия чат и модните дрешки главата им отказва и не е в състояние да смели нещо повече.

Не че нямат амбиция - о, имат, и още как! С истинска страст момичета и момчета например събират лайкове във фейсбук, защото трябва да бъде оценено какво са хапнали и пийнали и колко са „яки" в дискотеката.

Другият бог са парите - ако може повечко, веднага и задължително, но да ги изкара някой друг. Мрачните настроения и самосъжалението идват само ако девойките не оценяват мускулната маса на младежа, а те пък респективно - техния секси силикон. Четенето на книги стана нещо като „занимание самотно" и старомодно и то не заслужава внимание. Разбира се, не всички от „новия модел" са така устроени. Но масовката си е масовка - който не слуша чалга, чете /книги/ и няма фейсбук, отива направо за отпадък и е подложен на пълна изолация в системата. Жив пенсионер! Причините да го докараме пак до опашките на Европа за пореден път и в класацията младежи лентяи са много и са натрупани с годините. Убиец №1 на желанието за знания и работа за съжаление са първо майките и бащите. За жалост увълчените условия на живот и битката за оцеляване докараха майките и бащите до патова ситуация.

Два най-порочни модела на семейство общо взето тикат младежите към пропастта на апатията и бездействието. Модел №1 - безработни родители, пари няма, а тийнейджърът е объркан, без самочувствие и търси утеха в безумни компании, алкохол и наркотици. Модел №2 - родители баровци.

Улисани в печеленето на пари и пленени от могъществото, подхвърлят по няколко едри банкноти на ден на отрочето и се чувстват удовлетворени от изпълнения дълг. И в двата случая обединяващо е едно - родителите нямат време и желание да се занимават с децата си. Нямат време да ги чуят, да дадат пример и да ги подкрепят.

Къде отива мотивацията на тези деца? Остава им възпитанието на улицата и опасността да попаднат на разхайтени връстници с размътен мозък. И все пак, за да не бъдем песимисти -има светлинка в тунела. Бавно, много бавно, макар и мъчително, обществото започва да зачертава грешките и да превъзпитава в истински стойности. Държавни и културни институции, загрижени за пътя на следващите, организират събития, говорят, събират младежите, за да ги приобщят към важните житейски стойности. Учителите също не се предават лесно и въпреки нищожното заплащане на труда си, пробиват трънливите пътеки, с които са обрасли стремежът към познанието и желанието да си истински полезен на страната си.

В. Александрова/Всеки ден